ИК Хермес с хумористична книга на пловдивчанин
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
показва
ГОЛЯМАТА СДЕЛКА
от
Михаил Добрев
размер: 128 стр.
цена 14,95 лева
ISBN 978-954-26-2181-2
Очаквайте на 3 май!
За книгата
Уважаеми Читателю,
Това е книга за другари, познати и всички хора с възприятие за комизъм.
Началните разновидности започнаха да се появяват на приказка с няколко другари в Пловдив, с които се събирахме преди да се появи тази подла болест „ Ковид-19 “.
В началото ми се струваше, че тези занимателни истории от времето на „ Балкантурист “ са просто едни радостни истории от моята младост. Но си дадох сметка, че това са не просто радостни разкази, а част от житейската история нацяло едно потомство българи. Хората, с които дружно строихме заведенията за хранене, с които правехме своите сватби и тържества; дружно изграждахме курортните комплекси, на които почивахме лятото по морето и карахме ски през зимата. Системата на „ корекомите “, от които пазарувахме с валута кока-кола, тоблерони и уискита също беше част от всемогъщия тогава „ Балкантурист “…
Бих желал да подчертая и още нещо, в което имам вяра. За това време не може да се приказва еднопосочно, само че в моите мемоари и от върха на моята възраст единственото, което мога да направя е да предам позитивната част на посланието от моята младост: всички работихме със сърце нашата дребна България да бъде на едно ходило с останалите развити страни.
Надявам се това да бъде и обръщение, което ще остане и за тези след нас!
Пожелавам прелестно четене и помнете от мен, че най-сладките неточности са грешките на младостта!
Михаил Добрев
Откъс
МОРЕ И ПРАСЕ
С сътрудника Митко се излежавахме на безпределно красивия плаж на курортния комплекс „ Слънчев бряг “. Бяхме отседнали в хотел „ Чайка “ – оня със характерната начупена козирка, на който беше очакван специфичен етаж за някогашния „ първи “ в страната. Бяхме поиграли малко боулинг сутринта и преди да си тръгнем за Пловдив по обяд, взехме решение да създадем един плаж, с цел да отбележим уместно края на нашата командировка.
Лежейки върху красивите плажни кърпи, които ни бяха дали от хотела – си говорехме по какъв начин не ни се потегля и по какъв начин животът беше прекомерно великодушен към нас. Най-много ни вълнуваше екзистенциалният въпрос – за какво тоблеронът, който бяхме взели от корекома в комплекса, не беше плосък, ами трябваше да си кривим устните на триъгълник и да вършим смешни гримаси като западняците. Ние им се присмивахме от все сърце, че тоблеронът не е плосък и че тяхната сладкарска промишленост е по-изостанала от нашата социалистическа сладкарска индустрия. Шегувахме се, че може би техните фалоси са по този начин триъгълни като тоблероновите блокчета и че сладкарството в загниващия капитализъм е отражение на тяхната реалност…
Трябва да кажа, че Митко беше привързан в разногласието, тъй като постоянно наблягаше, че българските лукчета са по-добри от тоблерона и по-добри от всички бонбони на света по принцип. Ето за какво на мен се падаше тежката задача и трябваше да поема цялата държавна и партийна отговорност като основен арбитър в това състезание и да дефинира кой е по-добър: капиталистическата или социалистическата сладкарска индустрия.
Слънцето ни беше напекло и аз с изпитание дояждах последните късчета тоблерон, и заявих изрично, че е доста мъчно човек хем да събира загар, хем да си криви устните, когато яде тоблерон, и хем да държи под око преминаващите германки и рускини по плажната линия. Съгласихме се, че лукчетата са по-добрият вид.
По обяд се прибрахме в хотела, стегнахме си багажа, сложихме си представителните черни костюми и бели копринени ризи, които ни се полагаха по линия на „ Балкантурист “. Това беше специфична линия ризи, създадени от „ Дунавска коприна “ – Русе, и ги носехме при нашите визити от най-голям сан.
Предадохме ключовете от стаите си на рецепционистката на хотела и натоварихме багажите в служебния минибус. В системата на „ Балкантурист “ по това време всички рейсове бяха от Западна Германия и бяха марка „ Мерцедес “. В началото фаровете на мерцедесите бяха отвесни – вид „ конска глава “, и едвам по-късно станаха хоризонтални. Малките бусове на „ Балкантурист “ пък бяха от марката „ Фолксваген “. С други думи в системата се поддържаше най-голям клас на автобусния и микробусния парк; всички модели бяха импортирани като нови по особено споразумение; „ Балкантурист “ беше пример в това отношение.
Митко седна зад кормилото, завъртя стартера на бусчето; а аз като се качих, наместих тъмните си очила и пуснах радиото да слушаме музика. Песните на Христо Кидиков ни забавляваха съвсем до момента в който влезем в Поморие. С бели ризи и превъзходно въодушевление, ние се прибирахме от Слънчев бряг назад в Пловдив.
По едно време Митко внезапно натисна спирачки. Малко преди Поморие, наоколо до Поморийското езеро, ние видяхме едно розово прасе да куцука около пътя. Сигурно беше изпаднало от камиона на „ Родопа “, с който се разминахме малко преди да навлезем на територията на община Поморие.
– Ей, Митко-о-о! Митко-о-о-о! Спира-а-а-й.!!! Спирай да вземем прасето! – извиках аз.
Митко се стресна, само че наби спирачките незабавно. Бързо слязохме и двамата от фолксвагена с черните лачени обувки, с черните костюми, с белите копринени ризи и зализаните перчеми като на италиански донове… Прасенцето се стресна и свърна към калта на Поморийското езеро. В това време ние се засилихме, пресякохме на тичешком пътя и скочихме и ние в калта.
От минаващите около нас коли натискаха клаксони, а даже някои водачи отбиха и наизлязоха да ни гледат сеира.
В началото бяхме нагазили единствено до глезените в калта, само че прасенцето – куцукайки и въртейки се съвсем безпомощно, навлизаше все по-навътре в гъстата и лепкава тиня.
– Грух! Гру-у-ух!!! – квичеше обезверено то.
– Митко, хвани отдясно! Натисни го! – давах команди аз.
– Квик! Кви-и-ик!!! – цивреше прасенцето.
То се въргаляше в калта, с цел да се избави, а ние с него – два пъти повече, с цел да го хванем. Хората от плажа в съседство наскачаха от хавлиите си и взеха да ни окуражават:
– Дръжте го това прасе!!! – смееха се и ни сочеха с пръст те, както и спрелите на пътя сеирджии.
С Митко задачите се омазахме в тиня. Станахме по-мръсни от прасето, само че го хванахме. Трудно се измъкнахме от калта, само че излязохме под стихия от мощни овации на десетки хора, които се дивяха, тюхкаха, дюдюкаха и ахкаха на нашите ловни умения. Дори едно момиче от спрелите наоколо коли дотича да ни донесе хавлия да си позабършем лицата от калта.
Битката беше неравна, само че натоварихме прасенцето в багажното поделение на служебния фолксваген. Разбира се, проявихме човечност и не го вързахме просто тъй като нямахме с какво. В този миг аз се огледах в близост, видях какъв сеир сме произвели и споделих:
– Митко, давай газ, че скоро ще пристигна милицията! Тука стана „ Балшой спектакъл “…
Митко даде ряз на мотора и тръгнахме да гоним още веднъж Бургас. Развеселени от ловната слука, се майтапихме по пътя:
– Ей, Митко! Ти тоблерон със сланина ял ли си? – смеех се на глас аз.
– Голям празник ще стане! – усмихваше се предостатъчно Митко.
Прасето блъскаше и квичеше обезверено в багажното. Грухтеше и се удряше в задната врата. Явно не му беше прелестно да мислят за него като за сланина с тоблерон.
И внезапно – по какъв начин натисна ръчката на задната врата пустото му прасе – вратата се отвори, то изпадна от багажното и се шмугна стремително в близката царевица. Всичко стана толкоз бързо, че единственото, което ни остана на нас двамата с Митко, беше да спрем и да затворим задната врата на фолксвагена, и да тъгуваме мълком по пътя до Пловдив.
Не стига тази човешка тъга, ами на Петолъчката на Сливен със засилка от милиционерската караулка излезе един полицай и махна внезапно със стоп-палката. Без да ни пита въобще какви сме и от кое място сме, изрева:
– Къде е прасето?
– Ъ-ъ, какво прасе, другарю полицай? – стреснато попитах.
– Къде е прасето? Отговаряйте, щото аз вас ще ви разфасовам! – викаше полицаят.
– Ама няма никакво прасе! Ние сме от „ Балкантурист “!
– Какво сте правили вие, бе? Цялата бургаска милиция е на крайник! Другарите от „ Родопа “ се обадиха. Имаме и очевидци! Червен бус на „ Балкантурист “ с двама, облечени в черно, гонили прасе в Поморийското езеро. Вие какви сте, бе? – ревеше другарят полицай.
– Не е правилно! – отричах аз. – Не сме ние!
– А що сте кални бе, приятели? – продължаваше да задава въпроси полицаят.
– Ние, таковата… Кални бани правихме в Поморие – пробвах се да извъртам аз.
– Е, по какъв начин по този начин с облеклата? Целите сте в тиня – от горе до долу! Вие сте гонили прасето! – не отстъпваше полицаят.
– Защото, другарю полицай – събрах сили аз, – ние пробваме дали това е новият „ дишащ плат “ на костюмите, който хем ти разрешава да си облечен, хем калта прониква през него – обясних понаучному аз.
– Аз вас ще ви затворя! Ей! – викаше полицаят. – Прасе, тиня, „ дишащ плат “. За какъв ме имате мене, бе? – Милиционерът продължи да се набира по петолинието.
– Другарю полицай, вижте в този момент! Има ли прасе в колата? Няма! Има ли очевидци, които да потвърдят сега? Няма! Дайте да не си сътворяваме проблеми един на други! Ето, приемете този стек тоблерони от нас. Имаме и три-четири кутии „ Боро “, останало в буса, и една „ Метакса “ имаме! Да ви ги дадем, а? – помолих аз. – Това ни е цялото благосъстояние! Молим ви, бъдете приятел!!!
Милиционерът не искаше изобщо да ни пуска, само че бързо пресметна, че вместо да написа доклад, е по-добре да вземе малко корекомска плячка.
– Добре, приятели! Пускам ви, само че при едно изискване – тая история с „ дишащия плат “ да не я разправяте – подобен не съществува. Аз съм приключил техникума по облекло в Бургас и ги разбирам тия неща – натърти с бургаски акцент полицаят.
– Е, да! Ама по какъв начин ще има „ дишащ плат “! – бързо се съгласих с него…
Митко възпламени буса още веднъж и бавно-бавно се отдалечихме от караулката. И двамата бяхме и тъжни, и щастливи, че прасето съумя да избяга.
По радиото пуснаха песента шлагер – „ Семеен спомен за Поморие “, която изпълняваха Стефка Берова и Йордан Марчинков – и това отприщи една моя тежка въздишка:
– Ей, Митко! Това Поморие ще го помним цялостен живот, а!? – споделих радостно аз, а очите ми се изпълниха със сълзи.
– Така е, Мишо! – отговори ми Митко също със сълзи на очи и запя със Стефка и Данчо: На двадесет километра от Бургас сияеше едно градче пред нас; едно градче със себе си заето; Поморие се споделяше градчето…
показва
ГОЛЯМАТА СДЕЛКА
от
Михаил Добрев
размер: 128 стр.
цена 14,95 лева
ISBN 978-954-26-2181-2
Очаквайте на 3 май!
За книгата
Уважаеми Читателю,
Това е книга за другари, познати и всички хора с възприятие за комизъм.
Началните разновидности започнаха да се появяват на приказка с няколко другари в Пловдив, с които се събирахме преди да се появи тази подла болест „ Ковид-19 “.
В началото ми се струваше, че тези занимателни истории от времето на „ Балкантурист “ са просто едни радостни истории от моята младост. Но си дадох сметка, че това са не просто радостни разкази, а част от житейската история нацяло едно потомство българи. Хората, с които дружно строихме заведенията за хранене, с които правехме своите сватби и тържества; дружно изграждахме курортните комплекси, на които почивахме лятото по морето и карахме ски през зимата. Системата на „ корекомите “, от които пазарувахме с валута кока-кола, тоблерони и уискита също беше част от всемогъщия тогава „ Балкантурист “…
Бих желал да подчертая и още нещо, в което имам вяра. За това време не може да се приказва еднопосочно, само че в моите мемоари и от върха на моята възраст единственото, което мога да направя е да предам позитивната част на посланието от моята младост: всички работихме със сърце нашата дребна България да бъде на едно ходило с останалите развити страни.
Надявам се това да бъде и обръщение, което ще остане и за тези след нас!
Пожелавам прелестно четене и помнете от мен, че най-сладките неточности са грешките на младостта!
Михаил Добрев
Откъс
МОРЕ И ПРАСЕ
С сътрудника Митко се излежавахме на безпределно красивия плаж на курортния комплекс „ Слънчев бряг “. Бяхме отседнали в хотел „ Чайка “ – оня със характерната начупена козирка, на който беше очакван специфичен етаж за някогашния „ първи “ в страната. Бяхме поиграли малко боулинг сутринта и преди да си тръгнем за Пловдив по обяд, взехме решение да създадем един плаж, с цел да отбележим уместно края на нашата командировка.
Лежейки върху красивите плажни кърпи, които ни бяха дали от хотела – си говорехме по какъв начин не ни се потегля и по какъв начин животът беше прекомерно великодушен към нас. Най-много ни вълнуваше екзистенциалният въпрос – за какво тоблеронът, който бяхме взели от корекома в комплекса, не беше плосък, ами трябваше да си кривим устните на триъгълник и да вършим смешни гримаси като западняците. Ние им се присмивахме от все сърце, че тоблеронът не е плосък и че тяхната сладкарска промишленост е по-изостанала от нашата социалистическа сладкарска индустрия. Шегувахме се, че може би техните фалоси са по този начин триъгълни като тоблероновите блокчета и че сладкарството в загниващия капитализъм е отражение на тяхната реалност…
Трябва да кажа, че Митко беше привързан в разногласието, тъй като постоянно наблягаше, че българските лукчета са по-добри от тоблерона и по-добри от всички бонбони на света по принцип. Ето за какво на мен се падаше тежката задача и трябваше да поема цялата държавна и партийна отговорност като основен арбитър в това състезание и да дефинира кой е по-добър: капиталистическата или социалистическата сладкарска индустрия.
Слънцето ни беше напекло и аз с изпитание дояждах последните късчета тоблерон, и заявих изрично, че е доста мъчно човек хем да събира загар, хем да си криви устните, когато яде тоблерон, и хем да държи под око преминаващите германки и рускини по плажната линия. Съгласихме се, че лукчетата са по-добрият вид.
По обяд се прибрахме в хотела, стегнахме си багажа, сложихме си представителните черни костюми и бели копринени ризи, които ни се полагаха по линия на „ Балкантурист “. Това беше специфична линия ризи, създадени от „ Дунавска коприна “ – Русе, и ги носехме при нашите визити от най-голям сан.
Предадохме ключовете от стаите си на рецепционистката на хотела и натоварихме багажите в служебния минибус. В системата на „ Балкантурист “ по това време всички рейсове бяха от Западна Германия и бяха марка „ Мерцедес “. В началото фаровете на мерцедесите бяха отвесни – вид „ конска глава “, и едвам по-късно станаха хоризонтални. Малките бусове на „ Балкантурист “ пък бяха от марката „ Фолксваген “. С други думи в системата се поддържаше най-голям клас на автобусния и микробусния парк; всички модели бяха импортирани като нови по особено споразумение; „ Балкантурист “ беше пример в това отношение.
Митко седна зад кормилото, завъртя стартера на бусчето; а аз като се качих, наместих тъмните си очила и пуснах радиото да слушаме музика. Песните на Христо Кидиков ни забавляваха съвсем до момента в който влезем в Поморие. С бели ризи и превъзходно въодушевление, ние се прибирахме от Слънчев бряг назад в Пловдив.
По едно време Митко внезапно натисна спирачки. Малко преди Поморие, наоколо до Поморийското езеро, ние видяхме едно розово прасе да куцука около пътя. Сигурно беше изпаднало от камиона на „ Родопа “, с който се разминахме малко преди да навлезем на територията на община Поморие.
– Ей, Митко-о-о! Митко-о-о-о! Спира-а-а-й.!!! Спирай да вземем прасето! – извиках аз.
Митко се стресна, само че наби спирачките незабавно. Бързо слязохме и двамата от фолксвагена с черните лачени обувки, с черните костюми, с белите копринени ризи и зализаните перчеми като на италиански донове… Прасенцето се стресна и свърна към калта на Поморийското езеро. В това време ние се засилихме, пресякохме на тичешком пътя и скочихме и ние в калта.
От минаващите около нас коли натискаха клаксони, а даже някои водачи отбиха и наизлязоха да ни гледат сеира.
В началото бяхме нагазили единствено до глезените в калта, само че прасенцето – куцукайки и въртейки се съвсем безпомощно, навлизаше все по-навътре в гъстата и лепкава тиня.
– Грух! Гру-у-ух!!! – квичеше обезверено то.
– Митко, хвани отдясно! Натисни го! – давах команди аз.
– Квик! Кви-и-ик!!! – цивреше прасенцето.
То се въргаляше в калта, с цел да се избави, а ние с него – два пъти повече, с цел да го хванем. Хората от плажа в съседство наскачаха от хавлиите си и взеха да ни окуражават:
– Дръжте го това прасе!!! – смееха се и ни сочеха с пръст те, както и спрелите на пътя сеирджии.
С Митко задачите се омазахме в тиня. Станахме по-мръсни от прасето, само че го хванахме. Трудно се измъкнахме от калта, само че излязохме под стихия от мощни овации на десетки хора, които се дивяха, тюхкаха, дюдюкаха и ахкаха на нашите ловни умения. Дори едно момиче от спрелите наоколо коли дотича да ни донесе хавлия да си позабършем лицата от калта.
Битката беше неравна, само че натоварихме прасенцето в багажното поделение на служебния фолксваген. Разбира се, проявихме човечност и не го вързахме просто тъй като нямахме с какво. В този миг аз се огледах в близост, видях какъв сеир сме произвели и споделих:
– Митко, давай газ, че скоро ще пристигна милицията! Тука стана „ Балшой спектакъл “…
Митко даде ряз на мотора и тръгнахме да гоним още веднъж Бургас. Развеселени от ловната слука, се майтапихме по пътя:
– Ей, Митко! Ти тоблерон със сланина ял ли си? – смеех се на глас аз.
– Голям празник ще стане! – усмихваше се предостатъчно Митко.
Прасето блъскаше и квичеше обезверено в багажното. Грухтеше и се удряше в задната врата. Явно не му беше прелестно да мислят за него като за сланина с тоблерон.
И внезапно – по какъв начин натисна ръчката на задната врата пустото му прасе – вратата се отвори, то изпадна от багажното и се шмугна стремително в близката царевица. Всичко стана толкоз бързо, че единственото, което ни остана на нас двамата с Митко, беше да спрем и да затворим задната врата на фолксвагена, и да тъгуваме мълком по пътя до Пловдив.
Не стига тази човешка тъга, ами на Петолъчката на Сливен със засилка от милиционерската караулка излезе един полицай и махна внезапно със стоп-палката. Без да ни пита въобще какви сме и от кое място сме, изрева:
– Къде е прасето?
– Ъ-ъ, какво прасе, другарю полицай? – стреснато попитах.
– Къде е прасето? Отговаряйте, щото аз вас ще ви разфасовам! – викаше полицаят.
– Ама няма никакво прасе! Ние сме от „ Балкантурист “!
– Какво сте правили вие, бе? Цялата бургаска милиция е на крайник! Другарите от „ Родопа “ се обадиха. Имаме и очевидци! Червен бус на „ Балкантурист “ с двама, облечени в черно, гонили прасе в Поморийското езеро. Вие какви сте, бе? – ревеше другарят полицай.
– Не е правилно! – отричах аз. – Не сме ние!
– А що сте кални бе, приятели? – продължаваше да задава въпроси полицаят.
– Ние, таковата… Кални бани правихме в Поморие – пробвах се да извъртам аз.
– Е, по какъв начин по този начин с облеклата? Целите сте в тиня – от горе до долу! Вие сте гонили прасето! – не отстъпваше полицаят.
– Защото, другарю полицай – събрах сили аз, – ние пробваме дали това е новият „ дишащ плат “ на костюмите, който хем ти разрешава да си облечен, хем калта прониква през него – обясних понаучному аз.
– Аз вас ще ви затворя! Ей! – викаше полицаят. – Прасе, тиня, „ дишащ плат “. За какъв ме имате мене, бе? – Милиционерът продължи да се набира по петолинието.
– Другарю полицай, вижте в този момент! Има ли прасе в колата? Няма! Има ли очевидци, които да потвърдят сега? Няма! Дайте да не си сътворяваме проблеми един на други! Ето, приемете този стек тоблерони от нас. Имаме и три-четири кутии „ Боро “, останало в буса, и една „ Метакса “ имаме! Да ви ги дадем, а? – помолих аз. – Това ни е цялото благосъстояние! Молим ви, бъдете приятел!!!
Милиционерът не искаше изобщо да ни пуска, само че бързо пресметна, че вместо да написа доклад, е по-добре да вземе малко корекомска плячка.
– Добре, приятели! Пускам ви, само че при едно изискване – тая история с „ дишащия плат “ да не я разправяте – подобен не съществува. Аз съм приключил техникума по облекло в Бургас и ги разбирам тия неща – натърти с бургаски акцент полицаят.
– Е, да! Ама по какъв начин ще има „ дишащ плат “! – бързо се съгласих с него…
Митко възпламени буса още веднъж и бавно-бавно се отдалечихме от караулката. И двамата бяхме и тъжни, и щастливи, че прасето съумя да избяга.
По радиото пуснаха песента шлагер – „ Семеен спомен за Поморие “, която изпълняваха Стефка Берова и Йордан Марчинков – и това отприщи една моя тежка въздишка:
– Ей, Митко! Това Поморие ще го помним цялостен живот, а!? – споделих радостно аз, а очите ми се изпълниха със сълзи.
– Така е, Мишо! – отговори ми Митко също със сълзи на очи и запя със Стефка и Данчо: На двадесет километра от Бургас сияеше едно градче пред нас; едно градче със себе си заето; Поморие се споделяше градчето…
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ